както и да си го представях то стана съвсем различно...

Терминът ми беше на 17.06 2010.Разбира се през цялата бременност се подготвяхме за този ден,заедно с половинката ми,четохме книги,търсихме информация в нета и така очаквахме събитието с огромна радост.Бях се потготвила предварително,чантата за болницата,информацията в главата;) ......

и така дните минаваха,а на моето малко човече все не му се излизаше.Дойде 17-ти, а аз седя и чакам.Отидохме при генеколога който следеше бременноста ми,направиха ми запис на тоновете,ехографски преглед,но нищо.Бебо си седеше мируваше и се наслаждава на уютното коремче на мама.Това се повтаряше всеки ден,на 17-ти 18-ти.....и така до 25-ти.Докторите казаха,че ще предизвикат раждане и ме приеха в болницата.Беше 25-ти петък,вечерта.Започнаха пак същите процедури,запис на тонове,прегледи и така нататък.Бебо не искаше и да мръдне.След медикаментозно предизвикване на раждането той пак не щеше да излиза.Цяла нощ напрежение,страх,безпокойство и една огромна радост, че много скоро ще видя детето си.Събота сутринта се наложи секцио,приех го спокойно,в началото се уплаших малко,но е нормално.След това се успокоих.Благодарение на анестезиолога,който така и не разбрах как се казва в цялата еуфория.И така в 13.13 часа в събота се роди най-прекрасното и нежно същество,което някога бях виждала.Беше ТО,моето дете.Кръстихме го Аксел.

...след секциото не мога да кажа,че ми бе лесно,даже никак.Болеше ме доста,трудно се раздвижих,трудно и зарасна раната ми,но както и да е заслужава си,всяка минута на страдание и болка. Абсолютно оправдано е,когато прегърнеш своето малко съкровище...

Днес съм една мноооого щастлива майка и пожелавам на всички да изпитат това чувство и да познаят истинската обич,такава,никаде другаде няма-обичта към детето